Днес по традиция отбелязваме патронния празник на нашата гимназия, носеща името на поета Никола Йонков Вапцаров.
Ако беше жив, поете, днес щеше да си на 104 години, като вековните буки на твоята любима Пирин планина, на твоята Родина, за която в едно свое стихотворение написа:
Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полилеи
и гаси ги сутрин светъл ден.
Но защо говорим за теб като за мъртъв? Защо си мислят тези, които те изправиха пред дулата на пушките, че „в името на народа” са те разстреляли? Точно тази несправедливост те вписа в пантеона на безсмъртните и те остави всъщност вечно жив, на Христова възраст. Не беше прав, като написа „… разстрел и след разстрела – червеи, какво тук значи някаква си личност”. Всъщност значи много, ако тази личност ни научи на най-трудните , но важни житейски уроци: да обичаме живота, дори когато той е „озъбено свирепо куче”; да се борим с „грубите лапи челични” за правото да живеем, да вярваме в себе си и че утре този живот „ще бъде по-хубав, по-мъдър”, да се „обичаме като братя” и да мечтаем по „едрите звезди”. И ако ние сме научили от теб всичко това, то тази личност значи много за нас.
Най важното нещо, което ти ни завеща, поете, е вярата, защото знаеше, че срещу нея са безсилни и бронебойните патрони. Но не вяра донкихотовска и химерна, а съвсем прагматична, човешка, земна. Тя се ражда бавно, като малко пшеничено зрънце, но разбере ли веднъж, че е попаднала на благодатна почва и че този, който я носи, е човек с главно „Ч”, то тя избуява като жилав пшеничен клас. Тогава в двубоя с мръсния, разкапан, озлобен живот” на теб се пада победата. Тогава можем да построим „завод” на живота, с „яки, бетонни стени”, тогава можем да помечтаем „как ще пеят птиците в житата”, „ще се радват на труда си хората” и „ще се обичат като братя”. Ето как бавно покълващата ни вяра в себе си и в живота, ни подтиква, присъщо на младостта, да погледнем нагоре към небето, за да видим в синевата му крилата на чайките и едрите звезди и да мечтаем.